Ден 1

Не чувствам нищо. Сякаш всичко е спряло във времето и съзнанието ми е блокирало в една единствена мисъл, късаща и последните ми парченца душа. Около мен няма нищо. Самотна висока планинам потънала в лед и сълзи. Вятърът се удря в гърдите ми, опитвайки се да ме свлече на колене. Да се моля пред погледа му и да крещя от болка. А аз държа ръцете си широко разтворени и не мисля. Чувствам! Чувствам желанието на същите ми премръзнали ръце. Чувствам как те искат да бъда криле и да хванат звяра за главата и да ни понесат над всичко. Над облаци и мраз. Над мисъл и чувства. Над застинали моемнти, Слънце, Луна, мечти, сънища, кошмари, дяволи, ангели, хора и призраци. Над спомени и желания. Над единствената останала ми мисъл. Над обсебващата ме болка и над последните ми минути. Но не. Пред мен е само този път. Ужасно стръмен. Заледен и спускащ се надолу и все надолу към незнайна мъгла. Сълзите замръзват за частичка от секундата. Не би, макар и толкова солени. Не виждам вече нищо. Само копнея. Само желая. Само мисля. Само ме боли. Само искам да спре всичко. Това не е моя дом! Тук е студено. Тук е празно и чуждо. Тук аз не съм обичал. Тук аз не съм мечтал. Тук аз се страхувам. Тук не мога да съществувам. ТУК АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ! Тук аз не съм!

Advertisements

About this entry