Ден 21 като че ли..

Стоя на края на света. Всичко е зад мен. Живот. Хора. Мисли. Надежди. Желания. Промяна. Добро. Зло. Стоя сам на края на света и гледам напред, само че там няма нищо. Всичко е празно. То дори наоколо е празно. Само. Черно и тихо като в дупката, от която излизат хиляди демони. Стоя насред един камък и гледам в краката си. Бос съм. Краката ми са се сбръчкали от пътя. Рани. Кръв тече. Ноктите ми са се забили в кожата, търсещи топлина. Опитвам се да се наведа, за да се свия на кълбо. Не мога. Няма вятър, но не мога и да стоя на едно място стабилно. Всичко се клати. Сякаш ръба на света е разположен върху махало, а аз съм баш на центъра. Светът се върти в странни посоки. Ту наляво, ту надясно. Всичко е като от приказка. А аз не съм герой в нея. Помня, че съм казвал думи. Че съм говорил. Сега не мога. Не помня какво съм изричал. Не знам дали е било истина или сърцето ми е викало през устата. Помня, че ме болеше. Сега не знам какво е болка. Само знам, че тялото ми се бе свило на кълбо, а сърцето ми се бе пръснало за миг. Болката бе огромна. Заля ме толкова бързо, че нищо не остана от мен. Сега съм някой друг. Сега не мисля. Сега не чувствам. Сега просто болката ме стиска, а аз чакам тя да си отиде. Не я виждам. Не я чувам. Само я усещам до мен. В мен. Пред мен. Около мен, изляла се в най-чистата си форма. А аз ѝ махам за Здравей… Аз не мисля. Аз не обичам. Аз страдам. Аз викам безмълвно в тишината. Очите ми не са щастливи вече. Очите ми са затворени. Останали без светлина. Аз не мога. Аз не искам. Аз не съм!..

Advertisements

About this entry