Ден 24

Сънят не спира. А аз стоя на прозореца. Всичко е жълто като умиращ човек. Хората крачат един след друг, сякаш някога някой се бе провъзгласил за водеща овца, а сега всички следваха него. Стават. Обличат се. Гледат напред и някак всичко се промъква изпод тях. Жълтеят все по-силно на фона на жълтата земя, жълтите сгради, жълтитте дървета. Някак всичко се е сляло в един умиращ организъм, а хората са мравките, които все още забавят загниващия процес, мъчейки се да изчистят мъртвата кожа. Срамно е. Няма нищо повече какво да се направи. Отпивам от чашата вода и поглеждам назад. Там стоиш ти. Привела си глава. Не се усмихваш. А бих се заклел, че до преди няколко минути – ти се смееше. Чувах смеха ти. Гласа ти. Ръката ти, която докосваше косите ми зад врата. Протягам ръка, но не мога да те достигна. Толкова си близо. А те няма! Обичам те… но не е същото. Обичта се превърна в болка. Болката в надежда. Надеждата в гибел. Гибелта в спасение. Да те обичам сега, то аз ще бъда спасен. Разкъсан. Безчувствен. Сам. Привикнал на болка и страдание. Привикнал да откъсвам всеки порив от мисълта си, а всяка надежда да забравям на мига. Но спасен. Жив. Полу-мъртъв. Спасен. Ти стоиш пред мен… и ме гледаш. Аз те виждам. Ти мен – не знам.. а те обичам!

Advertisements

About this entry