Ден 25

Вървя по мост. Дълъг, прашен. Виждам разпокъсаните въжета. Старите полуизвадени пирони. Не спирам. Зад мен вървят още няколко човека. Воидя ги. Викам: “Продължавайте!”. Те сякаш не ми вярват, но пристъпват след мен. Сякаш никой не го е страх. Просто е предпазлив. Аз продължавам. напред. Долу водата е застинала. Тежка и огромна. Тя държи каменният великан под нея неподвижен. Нищо не се чува освен скърцащите дъски под нас. Стъпка след стъпка. Не ме е страх. Дъхът ми е спрял. И чака.. въжето се къса. Падаме всички надолу, а водата ни поглъща за миг. Протягам ръка нагоре към все още светлото небе. Опитвам се да извикам, но водата вече е нахлула в устата ми. Дърпа ме надолу. Другите вече са се изгубили в тъмнината. Имам чувството, че кракът ми е вързан за тежка котва, а тя не е стигнала дъното още и продължаава да ме тегли. Не мога да се отскубна. Не мога да изплувам. Очите ми помръкват. Не виждам. Не чувам нищо освен писъка в ушите ми и виковете на хора..под мен, над мен. Сякаш хиляди гласове са се събрали в ендо да викат насреща ми. и изведнъж замлъкват. Спокойно е. тъмнината е всичко, но тя е достатъчна. Тишина. Кожата ми не е мокра. Студена и настръхнала, но е моята. Ръцете ми се вкопчват една в друга пред гърдите. Чувствам се като ембрион, готов да се излюпи. Да се роди за ново начало. За нов избор. Нов път. Сега остава да чакам…

Advertisements

About this entry