Ден 35

Всичко сякаш е приказка. Стоя в началото на мост. Долу тече река. Бурна. Синя. Бяла пяна се появява и изчезва току така от нищото, само за да се завърне там, от където се е появила. Звукът на реката е като на преминаващи коли по натоварена магистрала. Но всичко е толкова спокойно. Ти си там. На другия край на брега. Далече и все пак толкова близо. Имам чувството, че мостът се вие, обръща, преобръща, свива и разгръща, а някак мина ли го ще се окажа пак на същото място, откъдето съм тръгнал. И все пак правя първата крачка. Бос съм. Краката ме болят, а раните не са заздравели. Втора крачка. Сърцето ме свива. Ти стоиш отсреща. Усмихваш се. Щастлива си. Не ме гледаш. От време на време погледът ти минава през мен и може би ме забелязваш, но нищо повече. Трета крачка. Боли ме. Сърцето ме притиска все повече и повече сякаш увеличава тежестта си с всяка секунда. Четвърта… Пета. Дишам все по-тежко. Шеста… Седма… Осма… Намирам се на най-високата точка от моста. Връх на върховете. Вятър духа с всички сили. Опитва се да ме спре. да се върна. Девета… Нямам сили. Десета… Мислите ми се губят. Не виждам. Не чувам. Но те усещам. Ти си там отпред. Стоиш сама. Студено е. Но си усмихната. Единадесет… Дали е единадесета стъпка. Имам чувството, че вървя от векове. Изморен съм. Не дишам. Дванадесет.. Не знам въобще защо броя вече. Има ли смисъл. Вие ми се свят. Мостът се криви под краката ми. Сякаш вървя с главата надолу. Не те виждам. Не те усещам. Едва-едва подобно на сън. Моля се. Устните ми повтарят отдавна забравена молитва. Повтарям я дума по дума, напълно забравена, но някак извира от подсъзнанието ми все едно съм я чул преди не повече от минута. Тринадесет…Четиринадесет… Пет… Не усещам нищо…Шест… Седем… Осем… Девет… Сам съм. Стоя сам по средата на голям мост. Не усещам нищо. Не знам какво правя тук. Същността ми бяга. Не знам кой съм. Помня само теб. Усмивката ти. Очите ти. Помня как те прегръщах. Как те целувах по челото и как те пазех, за да може да си свободна от всичко и всички. Помня теб. Двадесет! Очите ти… Помня само, че те обичам. Виждам те. Пред мен. Красива. Усмихната. Гледаш ме… Усмихваш се на мен! Обичаш ме. Усещам го. Обичаш ме, но не смееш. Усмихваш се, но не протягаш ръка. Косите ти закриват половината ти лице. Стоиш сама, но не си. Аз съм пред теб. До теб. Зад теб.. дали ме виждаш наистина. Не усещам тялото си. Само спомени. Имам чувството, че плача…Стоиш сама. А мен ме няма. Усещам те. Ти си близо. Протягам ръка, но не те докосвам. Въртя се. Боли… все си мислех, че болката ще спре. Че ще я спра веднъж приключа ли с всичко. Но боли.. боли все повече, все по-силно. Искам да те докосна… Да усетя топлината ти… Обичам. Всичко друго е мираж… Двадесет и една. Целувам те. За първи път. Не дишам! Ти си до мен…за пръв път!

Advertisements

About this entry