Ден 62

Морето се удря в скалите, мъчейки се с всеки удар да ги строши на малки пърченца. A аз стоя и чакам. Отливът започна преди 62 дни. Време без край. Без мисъл. Без предупреждение. А вятърът се засилва с всяка минута. Удар след удар. Чувам само туптене на барабани. Хиляди. Непрестанни. Но вси1ко е така спокойно. Сърцето ми бие бавно. Туп-тап-туп-тап.. Сякаш отброява секундите. 5 милиона 580 хиляди… и една, две, три… Сърцето не спира. Чака. Обича. Повтаря ми, за да не забравя. Случайно да не си кажа, да не се принудя, да не забравя. Обичам. Влюбен съм. Чакам.. Чакам прилева да дойде. Да се върне. Да залее пресъхналия бряг. Да почисти засъхбалуите медузи и водорасли. Да отнеме чернилката от скалите. Чакам Слънцето да изгрее наново, хвърляйки сенки над гори и планини. Стоя седнал. Не чувствам. Не виждам. Само чувам…. слушам! Очите ми са затворени. Съзнанието спряло. Мислите помръкнали. Единствено чакам. Някак странно, но се усмихвам. Някак странно, но виждам теб.. усмихната. Отново. И отново. В сън или мечта или реалност. Не знам. Но те виждам. Ти си там… чакаш на другия край на морето.  Сама. Самотна. Искаш някой да те прегърне в свят на вечен прилив. Морето се разбива в брега, разкъсвайки реки и планини. А ти стоиш.. Един кораб препуска бясно по средата на морето. Някак странно, платната са червени с две бели ивици в средата… Управлява се от заек-мечка.

Advertisements

About this entry