Ден 65 или приказката за Маймуната със златна опашка – Part II

И един ден принцесата слязла от кулата си. Облечена в тъмно наметало, криейки се от всички. Да не я познаят. Да не я  разпитват. Да не я заговорят. Да не разберат къде отива. Единствено златната опашка се провирала от време на време изпод наметалото, но пък всички до толкова били свикнали с това, че имат опашки, че никой не поглеждал надолу.

Принцесата излязла от града и от дърво на дърво изведнъж се озовала над маймуната със златно сърце.Стояла на един от високите клони и гледала надолу към излегналата се маймунка. А тя сякаш спяла. Затворени очи. Подпряна ръка под главата. Прекръстени крака. Бавно дишане. И сякаш в този момент сърцето греело най-силно от всякога. Толкова силно, че принцесата имала усещане, че светлината достига до нея въпреки силното Слънце. Птичките пеели тихо. Току да не събудят маймунката. Тихо в хармояния с близката река и симфонията на вятъра из клоните на дърветата. Принцесата слязла още един клон по-надолу. И още един. И още един… устните ѝ тихо говорели, но дори тя не се чувала.

“Здравей!” – казала маймунката със златно сърце току, когато принцесата стояла над нея и го гледала толкова близо до очите.

Принцесата се изплашила и залитнала настрани. Клонът под краката ѝ се изместил и нямало време да се хване за кавкото и да е. А и тя продължавала да гледа маймунката в очите без да може да се откъсне.

Политнала право надолу… далече надолу.

Златното сърце я хванал изведнъж. Толкова бързо, колкото тя била преди това залитнала.

“Здравей..!” – повторил той.

Advertisements

About this entry