2 Април… или колко силно светът се върти!

Когато започнеш да усещаш, че всичко в теб трепери – то може би това е краят. Не знам защо, но смятам, че някак всичко си застава по местата. Не съм искал нищо кой знае какво от живота. Може би се занимавам с много неща, защото мога… или по-скоро искам да намеря себе си. Занимавах се с кино, защото виждах неща, които не можех да опиша с думи. А трябваше да се опитам. Може би не е било толкова трудно. Но в един момент аз спрях да мисля за себе си и това ми коства всичко. Ако не и живота. Аз съм простичък човек. Не искам много. Чувствам се като дете, което не е пораснало, но се прави на възрастен, за да намери своето място, където няма да се страхува от злите призраци. Обаче както винаги се оказва, призраците се намират единствено и само във въображението на детето. А оттам много трудно мога да ги прогоня. Вече 400 дни се опитвам да ги премахна от мисълта си… да не оставя на тялото ми да трепери. Или поне да виждам себе си като себе си, а не като нещо чуждо, единствено реално дълбоко в сънищата. Никой няма да ми повярва, когато кажа, че  виждам бъдещето. А то не е толкова трудно. Чиста логика, дедукция и мисъл. Поведение. Събития. Последствия. Реалност. Човекът не е хаотична натура. Той прави това, което е научил. А го е научил я от книги, я от филми, я от родители. Съответно и те са го научили от тези преди тях. Рядко – едно на милиард, се намират иноватори. Някои които са извън схемата на правилно поведение. Злодеи. Герои. Романтици. Пирати.. Рядко тези хора, просъществуват дълго. Рядко преживяват първата си голяма битка, защото са сами срещу света. Всички ги гледат като чужд организъм, непотребен.. мръсен. Частица, която трябва да бъде откъсната и отсранена завинаги. Същата отчужденост, каквато съм аз за себе си сега. Вече не виждам. Сякаш всичко е на автопилот и ако го изключа ще спра да дишам, да ходя, да виждам, да стъпвам напред, да пиша, да мисля, да се прозявам рано сутрин, да пия чаша вода, докато ръфам хляба, да слушам, да плача само с едното око, докато съм прилегнал на една страна, да подсмърчам, чоплейки си всяка частичка сопол от носа си, само и само да не остане нещо, което да ме дразни после, да си спомням за времена, които бяха по-добри или по-лоши и да си казвам, а ако бях… а ако бях… а ако бях… А ако не бях? Какво ми остава, когато знам, че съм направил добро за някого, който не е дал нищо за мен. Който ме е предал и единствено ми се е смял зад гърба. Нападал. Егоист. А трябва да мразя… Не! Трябваше да мразя, когато му бе времето. Сега е късно….. помагах. Давах… Дадох… всичко от себе си и останах без нищо. За да мога да се боря, да имам шанс, да се усмихна пак и да знам, че някога може би всичко ще е наред, да знам, че ще има утре, както бе и вчера. Адски ми липсва вчера. Днес е тъжно. А утре може би няма да го има. Опитвам се да забравя. Вярвам, че ако се наложи да ми заменят сърцето в следствие на сърдечен проблем, то няма да помня нищо. Съзнанието ми ще е заровило дълбоко болката, а всичко което е останало, ще е силата, с която се борех и заради която все още дишам. Аз не крача вече напред, а чакам. Чакам стената да се блъсне в мен, а не аз в нея. Знам какво мога и знам как да се измъкна. Но не искам вече. Защото болката и спомените са още тук. Предателството е непростимо. А още по-зле – незабравимо. Искам да си спомням за теб, така както те виждах вчера. Това може би ще помогне, но знам че е късно вече. Искам да те виждам така, както бе вчера. Но е късно… Бог прощава 77 пъти… навярно аз ще прощавам до край. Но няма да забравя нито един от тези 77 пъти, та дори и след това. А всеки спомен е рана, оставена нарочно… нож забоден с цел!

Advertisements

About this entry